Велико Търново в сърцето на историята

Posted in free time with tags , , , , on 23.03.2016 by todoroff

„Велико Търново в сърцето на историята” е първият за България документален туристически филм произведен и прожектиран в най-високия технически стандарт за кино – 4К формат. Продукцията е реализирана от студио „Black Stamp” по поръчка на Туристическия информационен център „Царевград Търнов”. Увлекателната разходка из старопрестолния Търновград ни представя Юлиан Вергов.

Животът не е филм

Posted in free time on 12.03.2016 by todoroff

Просто го изгледайте! 

Какво е БРИКС и защо българските медии заобикалят темата?

Posted in point of view with tags , , , , , , , , , , , on 10.08.2015 by todoroff

В последните години българските медии (доколкото може да се каже, че са български) сякаш програмирано ни заливат с едни и същи типажи новини, случки, скандали, обикновено негативни, породени от тежък битовизъм и нечовешко озлобление. Няма да коментирам целенасочеността на „новините“, с които ни облъчват ежедневно, а точно обратното – искам да споделя една статия, за това какво не ни казват! Може би случайно!

BRICS-1

Автор: Любомир Червенков, 14.07.2015 г.

Миналата седмица в руския град Уфа се проведоха едновременно две изключително важни срещи на най-високо равнище. Лидерите на 12 страни, две правителства и седем международни организации се срещнаха на форумите БРИКС и ШОС. Поради голямото информационно затъмнение, което цари в България по тези теми, за някои читатели въпросните абревиатури не говорят нищо. Затова да ги разясним.

Терминът БРИКС за първи път се въвежда в употреба през 2001 г. от британския икономист Джим О‘Нийл. Тогава той публикува доклад, озаглавен: „Светът се нуждае в по-добрата икономика на БРИКС“. Акронимът се образува от първите букви на държавите Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка. Още повече, че на английски това словосъчетание звучи много подобно на думата „тухли“. А тези държави според Джим О‘Нийл ще бъдат първите „тухли“, от които започва да се изгражда една нова световна структура, която първоначално ще конкурира западния свят, а за в бъдеще ще се окаже водеща.

BRICS-3

Силата на страните от БРИКС се състои в тяхната взаимна допълняемост. Русия е богата на минерални ресурси, Бразилия – със селскостопанска продукция, Индия разполага с огромни човешки интелектуални ресурси, Китай е най-голямата в света производствена база, а в Южноафриканската република се намират несметни ценни природни ресурси, като диаманти, злато и други. Засега разширение на този икономически съюз от пет държави не се предвижда.

От друга страна, ШОС означава Шанхайска Организация за Сътрудничество. Тя е образувана през 2001 г. от Китай, Русия, Казахстан, Таджикистан, Киргизия и Узбекистан. Само преди месец в нея влязоха също така и Индия и Пакистан. Така че общата територия на ШОС вече съставлява над 34 милиона км2 или това е 60% от територията на Евразия (т.е. на Азия, Европа и Близкия изток взети заедно). В ШОС живеят около 1 милиард и 455 милиона души (т.е. около четвърт от населението на земята). На срещата статусът на Беларус беше повишен до „наблюдател“, а Азербайджан, Армения, Камбоджа и Непал се присъединиха като „диалогови партньори“ (Всякаква връзка на това събитие със земетресението в Непал е случайна). На опашката за членство в ШОС чакат още седем държави.

BRICS-4

Това не е военен блок (като например НАТО), нито пък организацията провежда открити редовни съвещания по безопасност (като да речем АСЕАН), а заема междинна позиция. Главните задачи, които ШОС поставя пред себе си са укрепването на стабилността и безопасността на цялата тази огромна територия, борба с тероризма, сепаратизма, екстремизма и наркотрафика, развитие на икономическото сътрудничество, партньорство в енергетиката, както и културно и научно взаимодействие. Основната заслуга на ШОС се състои в това, че откакто е създаден, в целият този огромен район до голяма степен е елиминирано военното противопоставяне. Можем да критикуваме страните-участници за каквото и да било, в това число, можем да ги обвиняваме, че „нивото на демокрацията“ там е ниско, но фактът си остава факт – това е един изключително спокоен район на земята. И като се има предвид, че и Пакистан и Индия са официално ядрени държави, присъединяването им към ШОС определено може да се оцени като изключително положителна стъпка в правилното направление.

С две думи БРИКС основно се занимава с икономическите проблеми на Евразия, а ШОС с проблемите на сигурността. Изключително важни са резултатите от срещите в гр. Уфа, а именно:

1. Създава се Банка за развитие БРИКС със съвкупен капитал от 100 милиарда долара (като алтернатива на МВФ – Международния валутен фонд).
2. Създава се алтернатива на досегашната система за международни разплащания SWIFT, която ще обслужва страните-членки.
3. Разработва се система за противодействие на радикалните ислямисти от ислямската държава ИДИЛ.

Leaders of BRICS from left to right are President Dilma Rousseff of Brasil, President of Rússia Vladimir Putin, President Manmohan Singh of Índia,President Hu Jintao of China and President Jacob Zuma of South Africa at Los Cabos in Mexico 18/06/2012.

Leaders of BRICS from left to right are President Dilma Rousseff of Brasil, President of Rússia Vladimir Putin, President Manmohan Singh of Índia,President Hu Jintao of China and President Jacob Zuma of South Africa at Los Cabos in Mexico 18/06/2012.

Както виждате и в трите приоритета се наблюдава системност и единство на действията, което неминуемо говори, че светът вече не е еднополюсен, а многополюсен. Всъщност това е и най-важното заключение от срещата. Създаването на този съюз предизвиква нееднозначни реакции. Едни възторжено го приветстват, други яростно го критикуват, но едно е ясно. Светът вече никога няма да бъде същият както досега.

Например досега светът се управляваше еднополярно. Основният механизъм за въздействие беше икономически. Управлението на държавите се извършваше до голяма степен задкулисно, благодарение на кредитите, отпускани на тези държави от Международния валутен фонд. А Съединените Щати имат право на вето в тази организация. Това означава, че МВФ защитава преди всичко интересите на САЩ, което често става за сметка на всички останали страни. Така например през 2010 г. беше направен опит за реформа в МВФ. Тя предвиждаше фондовете на този фонд да могат да бъдат попълвани и със средствата на развиващите се страни, в това число и от Китай. Тази реформа беше блокирана във Вашингтон и тя не беше ратифицирана. Сега на всички е ясно, че парите в МВФ не достигат и това води до повсеместна, масова стагнация в Европа.

А за да стане още по-разбираемо, можем да го кажем и така. Това, което направиха тогава Съединените Щати си е чиста проба саботаж. Те задържаха (и продължават да задържат вече пет години) икономическото развитие на Европа и на целия свят, само и само да могат да съхранят своята световна хегемония. Именно това отчетоха държавните лидери, които се събраха на срещите в гр. Уфа.

BRICS-presidents-2

Идеята за БРИКС беше посрещната от запада първоначално с насмешка, после със сарказъм, след това с яростна критика, но вече все повече и повече сериозни анализатори са принудени да признаят, че новосъздаденият икономически съюз вече се е превърнал в реален конкурент. Ясно е, че БРИКС не е идеалното решение и той има своите вътрешни проблеми и противоречия. Но за последните пет години създателите му преминаха от думи към дела. Докато западните страни (и по-специално тези от Г-7) за същия този период не само че не отбелязаха никакъв напредък, но и затъват във все по-големи финансови проблеми. Може определено да се каже, че и за последните 10 години напредък в Г-7 няма. Дори обратното – има регрес.

Напоследък около кризата в Гърция, безпомощността на това сдружение става все по-очевидна. Но Гърция е само върха на айсберга. Това, което не се вижда „отдолу“ е че в икономиките на още доста европейски държави тиктакат бомби със закъснителен механизъм, които чакат първа възможност, за да експлодират. Става въпрос за Португалия, Испания, Ирландия и дори Франция. На този фон твърдото придържане на България към западния блок, и тоталното игнориране на всички процеси, които се развиват в Евразия е меко казано недалновидно и безотговорно. Не само това, но нашите мили и родни политици дори говорят за въвеждане в България на еврото. Това още веднъж показва колко много са се отдалечили те от реалностите на живота в бързопроменящият се съвременен свят.

Проблемът на еднополюсният модел на света основно се състои в това, че цялото земно кълбо е разделено на две много неравни части. Едната много малка, привилегирована част (основно САЩ) експлоатира и заробва огромната друга част (целият останал свят). Всъщност това си същата тази колониална полу-робовладелска система от миналото, но облякла малко по-осъвременена дреха. Богатите и големи държави дават заеми на бедните и малки държави срещу заробващи лихви. По този начин малките държави губят своят суверенитет и водят изключително мизерен живот с нисък стандарт на живот. Това позволява на богатите държави да ограбват ресурсите на малките, да водят охолен начин на живот потребявайки стократно повече, отколкото всъщност им е нужно. Така те остават по този начин на върха на управлението на изкуствено създадената от тях световна пирамида.

BRICS-5

Докато в страните от БРИКС е замислена съвършено друга система. Там кредиторите не се намират ОТВЪН, откъдето те да изискват безпрекословно подчинение на своите условия, при положение, че кредитополучателите не си плащат лихвите навреме. В новата система, те се намират ВЪТРЕ в самата система и участват пряко във всички съвместни финансирания. Така че подобряването на икономическите показатели става при непосредственото участие на кредиторите, които са заинтересовани в икономическия ръст, тъй като те се намират вътре в системата и са неразделна част от нея. Тоест, те са заинтересовани от нейния растеж, а не от нейното унищожение. С други думи, при БРИКС няма деление на „ние“ и „те“, а става въпрос само за „ние“, което е много важен нов момент.

Засега се предвижда, че от подобна схема на кредитиране ще могат да се възползват само страните-членки на БРИКС, и то само в проектите, които страните съвместно са разработили. Но за в бъдеще се предвижда новата банка да може да финансира и други страни, които засега все още не са членове на БРИКС. Като се има предвид, че за последните 5 години общият обем на инвестициите в света е спаднал с 40%, тази нова схема за финансиране дава значителна глътка свеж въздух, на страните, участващи в съюза. За в бъдеще най-вероятно ще стане възможно и за някои други държави, които са засега все още извън БРИКС да започнат да дишат също по-леко, благодарение на свежи инвестиции. Ако в България не беше на власт марионетно правителство, ние вероятно също трябваше сега да държим и тази врата отворена. Но вместо това нашите политици правят точно обратното – те барикадират тази врата, като натрупват пред нея все повече и повече американски танкове.

Ако живеехме в идеален свят, то западните страни би трябвало да приветстват идеята за създаване на нова форма на крупна международна инвестиционна банка. Та нали досега те все ни учеха, че в основата на успехите на капитализма стои конкуренцията? Във всички учебници по икономика и във всички висши икономически западни и български вузове мътят главите на студентите с общи фрази за това, че в конкурентната борба побеждавал по-силния и този, който предлагал по-добър продукт. Ето, сега се отваря възможност на западните страни да докажат, че техният пирамидален модел на експоненциално нарастващи държавни дългове е по-добрият. Така, че вместо да налагат санкции на Русия, би трябвало да отворят пазарите си и да се конкурират с нея, тъй като самите те ни учеха досега, че законите на конкурентната борба стоели в основата на прогреса. Защо тогава се изолират? Защо настояват да бъдат монополисти в Европа и в света, пък било то и с цената на тотална икономическа разруха, (както може да се види от примера на България)?

Промените в БРИКС за последните 10 години са колосални и е много жалко, че не се намери нито една българска медия, която да направи задълбочен икономически анализ. Може би това се случва поради факта, че изводите от подобно задълбочено изследване изобщо не са приятни за настоящия политически курс на България. Но цифрите говорят сами за себе си и трябва някой да ги каже.

Например през 2001 г. когато БРИКС беше спомената за първи път, нейният брутен продукт съставляваше едва 25% от БВП на САЩ, докато днес става въпрос вече за 100%. С други думи за последните 14 години икономиката на БРИКС се е увеличила четири пъти! Няма друга икономика в света с такива темпове на растеж от 400%. За Европа няма дори какво да говорим. Европейският съюз, следвайки нарежданията на САЩ продължава да се придържа към санкции, което води не до растеж, а до повсеместна стагнация и дори регрес. По всичко личи, че ЕС по-скоро ще се самоубие икономически, но няма сили да се противопостави на задокеанските си господари.

BRICS-economic

Докато в БРИКС правят планове за следващите 5-10 години и по всичко личи, че те са напълно изпълними и реални. Така, че докато Русия, Китай и останалите страни от сдружението се развиват с изключително бързи темпове, европейска България регресира отново към ралото и каруцата. А за новите многомилиардни държавни заеми няма какво да говорим, защото при сегашните ни темпове на икономическо развитие няма да можем да си ги изплатим и след 100 години. Това го казвам при положение, че управляващите не вземат ударно още някой и друг външен дълг от 16 милиарда, защото ако направят и това ще ни трябват не един, а няколко века, за да ги изплатим всичките докрай барабар с лихвите.
Просто за да добиете представа на жалкия фон на нашата българска („европейска“) действителност какви задачи стоят например пред Китай, ето какво каза на срещата в гр. Уфа държавният глава на страната Си Дзинпин:

„В близките години ни предстои да построим 4,000 км железопътни линии и повече от 10,000 км автомагистрали. Надяваме се, че набелязаното строителство на „Пътя на коприната“ успешно ще допълни националните планове на страните-членки на ШОС.“

BRICS-presidents-3
И така уважаеми дами и господа, „изостаналият“ и „неразвитият“ Китай се готви да построи в близките години 10,000 км първокачествени магистрали. И когато казвам това, в думите ми няма и капка ирония. Всеки, който е бил в Азия може да потвърди изключително високото качество на пътищата, особено на магистралите. Докато в европейска България досега за всичките тези години общо са влезли официално в експлоатация 673 км. магистрали (1). Но реално качеството на много от тях е под всякаква критика, та се налага скоростта по тях да се ограничава до 90 км/ч. Не можете да обясните подобни абсурди на китайците. Тези трудолюбиви труженици няма изобщо да ви разберат. За скоростните влакове, които се движат по техните ж.п. линии няма изобщо какво да говорим. В сравнение с тях нашият „европейски“ БДЖ прилича на магаре и талига, до което е паркирал чисто нов Мерцедес.

Така че докато ние тук 25 години си играхме да строим „демокрация“ и да правим всякакви шпагати, наречени „преходи“, китайците без много говорене профучаха покрай нас напред в своето развитие. Те ни минаха и задминаха, а ние останахме да кашляме в европейския прахоляк, останал след тях. Не само това, но и другите страни в ШОС са на път да ни изпреварят по развитие. Вече отдавна не е тайна за здравомислещите хора (а не тези които са зомбирани от медиите), че например страна като Белорусия е далеч по-напред от България по множество показатели. Но дори това е нищо. Ние вече изоставаме и от страни като Армения и Азербайджан. Защото и там скоро ще се налеят инвестиции, а при нас не. Защото вместо да потъват в дългови спирали, там ще се работи съвместно за общото процъфтяване, а при нас редовно ще се навестяват лихварите от МВФ, за да си прибират вересиите. Май че за пореден път направихме грешен исторически избор.

BRICS-presidents-5

На срещата в гр. Уфа непрекъснато се чуваха формулировки като: „Алтернативна философия на развитието“ и „Нов икономически световен ред“. Естествено, нашите информационни агенции пропуснаха всичко това покрай ушите си, тъй като си намериха през тази седмица множество други забавни теми, с които да ни развличат, успокояват и забавляват. Но истината се върти именно около тези формулировки.

Статията е споделена с изричното съгласие на автора! Оригиналът е поместен тук и тук

Само за тинейджъри!

Posted in fun with tags , , on 06.08.2015 by todoroff

Обикаляйки из мрежата за втори път попаднах на този чудесен разказ. Отново го прочетох на един дъх. Знам, че сегашните тийнове си имат идоли като Цуро, Емил Конрад, Кристиян Танев и т.н., но това приключение, вярвам, ще им хареса по един друг начин. Ето го:

Човече, ако някой ми беше казал, че точно на мен ще ми се случи, щях да му скоча като на онази дропла от 10А, дето се правеше на интелектуалка и набираше не знам к’ви си доброволци за не знам к’ви си еко-пътеки, за не знам си къде на майната си. Е, аз на майтап я фраснах лекичко по челото, пък то цайсите й изхвърчаха и се потрошиха на сол и… стана една дебела и то седмица преди края на учебната година…

А, бе-е, не ме изключиха, обаче баща ми дойде в Английската за първи път, откакто сам той я е завършил преди сто години и… кофти, яко загазих, щото бащата е капитан на кораб и осем месеца го нямаше, а изтърсакът, брат ми, точно пред него взе, че проходи и всички „ох”, „ах” и „бащичко”, а мен, откакто бебето се роди, вече никой не ме забелязва – само „дай”, „донеси”, „изхвърли”…

Пикльото бил „подобреният вариант”, пък аз съм се бил изтарикатил, пубер гаден и пъпчасал – не, че го казват на глас, но аз си го знам… Е, беше ми се насъбрало, беше ми писнало и аз така, първосигнално си го изкарах на оная, дроплата, де… Майка ми рев по цял ден, виновна, че ме била „изпуснала”, бебето квичи, а баща ми ме застрелва с поглед и аз съм в общи линии наясно, че ще ми се стъжни животът, щото когато си е вкъщи няма тън-мън. Те и за това от корабните агенции все него търсят за дългите рейсове – щото е бетон и думата му на две не става…

Обаче и директорката се заяде и каза, че съм на косъм и много ми се събрало, пък съм само в 9-ти.. И аз к’во, навеждам глава, сумтя и тъпча на едно място като бик… После онзи резил да се извинявам на зубърката и то пред майка й и баща й. После вкъщи пет дена гробно мълчание – баща ми влиза-излиза, отива-връща се, рови в интернет, мама гони бебето, щото то като бясно тича и пада, пада и тича, а аз – като в пандиз – без мобилен, без скайп, без телевизор и без слушалки – чистак гол – първи Робинзон без Петкан, обаче все се ослушвам к’во ще става, щото усещам смерч и съсипня, освен това нашите две вечери ходят някъде и се прибират късно, ама с настроение, а аз – черен роб, гледам дребния, пък на него му никнат зъби и сменям нон стоп памперси. Схващаш ли? Обаче една нощ спя и чувам „ставай”, гледам пет без десет, до мен раница, дрехи и мама подсмърча и шепне нещо в ухото на баща ми, а той – „няма страшно”, „по-бързо, че долу чакат”. Ама кой чака – „ще разбереш”, а майка ми зациклила като грамофонна плоча повтаря: „слушай татко си и умната – не си бебе”, е то е ясно, голяма мъдрост изрече, пък и се опитва да ме целува.

Аз, набрал като цирей, отварям в тъмното вратата на джипа да се тръшна на предната седалка, обаче опс – чичо ми се хили и казва: „заето – ти си отзад” и аз сънен отварям задната врата и … ченето ми увисва, мигам като наакан първолак и търкам очи, щото там седи онази дропла с цайсите и ми казва: „добрутро”…И аз, а-а да тръшна вратата след себе си, обаче баща ми мята белтъци и аз сумтя и с милион въпроса на езика, но с инат на замръзнал динозавър мълча и потегляме неизвестно в к’ва посока…

Половин България спах и мълчах, но най-вече слухтях к’во си говорят баща ми и чичо, и онази, дроплата – тя не била толкоз тъпа, а едни въпроси изпедепцва – да се чудиш кои енциклопедии е чела… аз не съм задавал толкова въпроси на баща ми през целия си живот, а той, няма да си кривя душата, е изрушкал всички океани и морета по света и вече два пъти праща за зелен хайвер сомалийските пирати… Чак ме хвана яд, че онази става толкова гъста с родата, обаче явно само аз не знам къде отиваме и си трая…

Спряхме, хапнахме, пикахме и пак потегляме, и аз, още съм горд, ама съскам тихо на кукумявката от 10 а: „ти що си тука”, пък тя, маха си новите цайси и ме фиксира – че тя не била толкоз грозна, „познай” и се хили, обаче не гадно, ами така… нормално и пак се возим и тя пита ли пита, сякаш биографията й е бедна, обаче не – щото в разговора й с баща ми и чичо научавам, че тая, каката – Рени от 10 а, спечелила конкурс и ще ходи през есента в Америка за една година, свирила на флейта, тренирала тенис и освен английския праскала немски, чешки и руски. Как стават тия работи, бе, обаче мълча и мислено цъкам, щото минаваме покрай табелата на Плевен и аз съвсем изперквам, когато разбирам, че чичо ми трябва да се прибере сам, като си свърши работата в Берковица… После пак почивка, ядем и там, на масата в ресторантчето на прохода Петрохан, ме светват, че пеша ще се връщаме по маршрута „Ком-Емине”. Моля?!

Аз не съм тъп, учил съм география на България и то на английски, як съм, пич, обаче забивам като стар лаптоп, щото знам, че през деня минахме над 400 километра с джипа, пък пеша – айде бе, не на мен, че аз по-дълго от нас до дискотеката пеша не съм вървял… Обаче всички сериозни и май няма майтап! Ле-ле! Тия са изперкали…

Чичо каза „чао”, „умната”, намигна ми, стисна ръката на дроплата и отпраши с джипа, пък ние останахме с три раници и моето увиснало чене… Бащата обяснява просто и бавно като на чукча в МОЛ какво предстои, гледа само мен, щото на Рени явно всичко й е ясно и не й е за първи път, вади два чифта датщайнери, дава ни по едно шише вода, дъждобран и аз „не-не”, обаче – да и поемаме към връх Ком. Първо се перча и правя едни великански крачки, после до върха само пуфтя като парен влак и се потя като мандарин след чаена церемония и едва смогвам да псувам на ум. Допълзявам 20 минути след тях на върха и… к’во? Е, хубаво де, Ком! Чудо голямо!

Камънак, голо, един паметник на Вазов, а Рени се вживява в ролята на провинциална актриса и рецитира: „Оттук окото волно, преграда не намира. Вселената пред мен, покорно се простира. Душата гордо диша. От тия планини умът към нещо светло, голямо се стреми!“ Айде, бе, смешки! Е, хубаво де, гледка, е добре де, и слепият вижда оттук Берковица, Монтана… и половин България. Та, за к’во да ги взимам тези два камъка?! Много важно – традиция, даже няма къде да се изпикаеш… абе, още съм бесен, ама вземам два големи камънака, да си чукам главата с тях .. Как пък не – ще се снимам, ама айде от мен да мине. Обаче, готино е, това наум, разбира се, и мама да беше тук със ситния… Да бе, само те ми липсват… май съм слънчасъл…

И после едно спускане на два пъти хванах Рени за грейката, щото да не се търкалят цайсите й пак. Довлякохме се вечерта до хижа „Петрохан”, тръшнах се на леглото и чувам в просънца: „утре в пет”…Да, бе, да. Обаче стана точно така и въобще ми се губят следващите три дена – усещам само мускулна треска и адска болка в гърба от раницата: това хижа „Пробойница”, някакви Тодорини кукли и скали разни Лакатнишки, хижа „Тръстена” и моста над Искър, дето щях да падна – тотално ми се губят. Обаче баща ми и Рени – пей сърце, въобще не ми обръщат внимание и крачат като за великото преселение на народите.

Едва, след като се събудих на хижа „Лескова”, се почувствах донякъде бял и вече можех да им покажа кой съм, обаче – ядец! Други ми разказаха играта – срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи – готини, яхнали моторите си, бичат метъл и цепят планината, където им кефне – нито потене, нито зор, обаче баща ми каза, че да я докараш дотам, първо трябвало на собствен ход да опознаеш живота и сякаш съм впрегатно добиче ми нахлузи раницата и вика, че не е лесно с две момичета в групата, макар Рени да се държала като юнга на трети рейс – тя се смее, а на мен пак ми завря чайникът и казвам наум всички онези думи, на които ще науча брат ми, като проговори…

Обаче няма как и потегляме към хижа „Мургаш”. Баща ми, натоварен като шерпа, Рени забрадена като ханъма, върти глава като ветропоказател и дрънка нещо за маркировка, а аз се разсейвам и наблягам на краката й. Всъщност скоро загубих интерес, щото почна едно катерене, едно прескачане на паднали дървета, аз пак се потя и пия хаш-две-о, баща ми вика: „умната – това е сух маршрут”, обаче небето чу и като се почна – дъжд, дъжд до напикаване. Добре поне, че нямаше гръмотевици, щото Рени почна да разказва една драматична история като от турски сериал за светкавична буря в Пирин и на мен раницата ми увисна до коленете.

По едно време Енциклопедията взе нещо да предъвква и изплю камъчето – от половин час нямало маркировка. Патка заблудена! Заради нея загубихме още час и половина и най-накрая я открихме, но баща ми каза, че вече аз отговарям и да си отварям очите на четири, щото… аз си знам. После вървим, а с нас и една бяла мъгла като стена – протягам ръката си и не я виждам от лакътя напред… Хвана ме шубето, а баща ми слага жълти очила като извънземен, дава ни да държим едно въже и вървим, вървим до посиняване, докато не се блъснахме в хижата. Аз пак паднах и заспах като заклан, а после научих, че хижарят бил голяма работа, а такъв чай никъде другаде нямало…

На сутринта няма грам мъгла, но има вятър като за регата „Тол-шипс”, добре че ни духа в гърба и вървим на автопилот – даже ми стана готино – не знам къде съм – в Швейцария или по пътя за връх Мургаш и освен това се появяват изневиделица табуни с коне! Жестоко! Само по филмите съм виждал такива и докато цъкам като бомбен механизъм, Рени маха раницата, бавно се приближава до един чер дявол, дава му хляб, той пръхти от кеф, тя го тупа по врата и… А стига, бе – яхва го като амазонка – без седло, без нищо… Баща ми едва успява да щрака с Никона и мале-е не вярвам на очите си, разби ме тая, размаза ме тотално… После се връща накефена, баща ми малко сърдит, щото с главата си отговарял за нея, обаче ми хвърля един поглед, който ми е доста познат и значи: „виждаш ли кой е голямата работа”, но си трая, щото… да не си го изкара на мен.

После качваме и Мургаш, а горе, до метеорологичната станция на завет, Рени разказва една легенда за някаква блондинка, дето за нея умрял Мургаш. Едно време – може, вече няма такива задръстеняци да се доказват… Е, на връщане вече малко си говорим, повече тя, аз още се надувам, ама поддържам разговора, пък баща ми вика да побързаме, щото пак щяло да вали…

Абе не знам, ама дали на Мургаш, или някъде към прохода Витиня или Арабаконак, си загубих кофтито настроение и като ме обзе един кеф, една еуфория – сякаш съм се друсал. Не че съм опитвал, честно – не съм, ама смятах да го направя, даже казах на Рени и станах пишман, щото тя четири часа не спря да ме убеждава, че това е началото на края и че имало милиард и половина по-яки неща, които трябвало човек да направи в живота си. Че като взе да ги изброява, чак и баща ми реши, че имал много да наваксва, а аз, освен че влязох в английската, и то благодарение на мама, дето денонощно ме натискаше, май нищо друго свястно не съм направил… Е, стана ми малко кофти, обаче Рени е готина, можеш да си дрънкаш с нея за всичко, върви като кон, не се лигави, няма примадонски номера, а пък трапчинката й на едната буза е като на братчето ми – иде ми да я щипна… И така ден след ден – вече не ги броя – вечер говорим за маршрута и времето, пием чай, слушаме истории всякакви в хижите, а туристите се оказаха непозната порода – майтапчии, не се изхвърлят, дават съвети откъде е вай-добре да се върви, не най-лесно, а най-красиво, чух истории, дето не ги пише в Интернет, научих разни трикове за раницата, за букови листа на носа, за да не се върнеш с опечен клюн… и всеки връх, и всяка ливада, пътека и камък взеха да се запечатват в мозъка ми…

А баща ми – аз такъв не го познавам – той пък говори за морето като за жив човек, даже една ясна вечер, на Бузлуджа, след като ни учи как да се ориентираме по звездите, нещо се отпусна и каза как се влюбил в мама. Рени мига-мига зад цайсите и тайно си бърше очите, а аз се моля никой да не ме пита нищо в този момент, щото сърцето ми е в гърлото – такова нещо никъде не съм изпитвал – нито в чата, нито във филмите с Киану Рийвс, нито с голите мадами от списанията, нито никъде…

Е, пак съм си същия – сутрин мърморя, на обед пъшкам, обаче вече е друго – сякаш съм в центъра на света, а не на третата глуха в периферията, а Рени ми вика „какиното”, нищо че се оказа, че имаме само два месеца и 13 дни разлика – аз през януари, а тя – ноември предната година… А пък баща ми на два пъти ми каза „мъжки” – когато се излегна, без да види мравуняка и го чистих от ония човекоядци, щото няма да кажа, къде чак се бяха наврели… и пак, когато Рени си забрави портмонето с парите и документите до чешмата – тичах два часа до там и обатно – добре, че никой не беше ги свил… „Мъжки!!!” Ти знаеш ли какво е баща ти да ти каже „Мъжки”???… И ми става все по-голям кеф да вървя, да си говорим и без да искам даже припявам с тати и с Рени „Моя страна, моя България”… пък аз си мислех, че без слушалки и рап не може да се диша…

Обаче, Рени е самоходна библиотека и като се качим на някой връх и тя почне: „Навред зелено: лесове,/ гори, гори до кръгозора,/ зелени чуки, долове,/ в зеленина потъва взора;/ в зелено къпят се очите,/ в зелено къпи се душата,/ смарагдени са планините/ и сенките, и светлината. /Зелени красоти, омая!/ Кипи живот във сила мощна. /Вред рай зелен! О, вред все тая/ природа царствено-разкошна!/, щото Вазов й бил от любимите, е и Шекспир с: „Мигът създава с майсторска ръка/ един вълшебен празник за очите./ Но миг по-късно нещо пак така/ това вълшебство разрушават дните”… пък аз само вицове зная, не че не се хилят с баща ми – скъсвам ги от смях, обаче на мен ми е малко тъпо да ги разказвам след като вече стъпах на Агликина поляна, на лобното място на Бенковски, на Шипка и в Котел, дето за първи път видяхме цивилизация и си напълнихме отново раниците. Влязохме и в музея на Берон, а екскурзоводката направо ме хвана за сърцето…

Аз къде съм живял досега, бе, в дискотеките или в кафенетата? Мале-е, пък що кола съм изпил – цяла цистерна, а Рени и за нея си има теория и въобще не близва, обаче имало нещо, с което още не била наясно – дали Рила, или Пирин са й любимите планини, или да изчака още малко, преди да реши – и като се върнем след седмица, отивала с една група доброволци, спечелили проект, да подновяват маркировката в Странджа Сакар, че там било много зле… „ти що не дойдеш за шерпа да ми носиш боята – може да ти напиша името на някой камък”… Е, аз се хиля, обаче вътрешно съм навит и хвърлям поглед към баща ми, пък той се прави на непукист, свива рамене – „ти сам си решаваш”…

Ле-ле-е това никога не е било… И пак вървим, вървим и ставаме, и лягаме, и дъжд, и град, и пек, и се редят Върбишки проход, и Ришки проход, и Дюлински проход, и на 23-тия ден вечерта стигаме до село Емона и там – баща ми взема две стаи в хотела, правим прощална вечеря и ни налива по половин чаша червено и се чукваме за победителите и вдига тост колко е горд и с двамата, и ни прегръща, и казва, че сутринта ще ни събуди рано да стигнем преди изгрев до морето и да не забравим двата камъка, дето от Ком ги носим и единия да го оставим на пясъка, пък другия да го измием в морето и да си го пазим за спомен, а той щял да чака мама с бебето и на Рени родителите да дойдат да ни вземат.

И отиде да си легне, пък ние с Рени лафче цяла нощ и даже не лягаме да спим, а още в четири тръгваме към морето и я държа за ръка да не се спъне в тъмното, но май тя ме държи и ми е готино, и ето го морето, и се събуваме, и, човече, чувам, че морето ми говори – за първи път чувам гласа му и едва сега разбирам, че живея и ето го слънцето като око на събуден циклоп – това го казва Рени, аз мълча, щото нямам речник, обаче я целувам и вече, и тя няма думи, и двамата само мълчим, и си разменяме камъните – аз, нали съм тъп – моят е голям и Рени няма как да го носи на врата си, обаче аз нейният ще го пробия и цял живот ще си го нося на верижка… И слънцето се издига, и ние се къпем, и се смеем, и времето спира… После чуваме клаксони на коли и мама, и Косьо, братчето, тича по пясъка и пада, и става, и пак тича и чувам за първи път: „ба-те”, „ба-те”…

Love

И аз го вдигам на ръце, и го целувам по трапчинката, дето е като на Рени, и мама целувам, и се моля да не ме погледне никой в лицето, защото правя едновременно три неща: плача, прегръщам и обичам… Айде, човече, за Странджа Сакар – друг път, щото сега бързам – ще изпращаме Рени на летището, а тя такъв списък със задачи ми е спретнала, че докато я чакам една година да се върне от Америка – трябва да съм ги свършил… Ама аз се отплеснах и най-важното не ти казах – най-готиното е, че съм само на шестнайсет и половина и целият живот и целият свят са пред мен, между другото – и пред теб…

Автор: Димитринка Ненова, Варна

Разказът се казва „По Е-3 за  23″ 

* Туристически маршрут Ком-Емине – българската част от Европейския маршрут Е-3, символично свързваща Атлантическия океан с Черно море

Няколко думи от самата авторка:

Димитринка Ненова

Родена съм на 1 март 1959г. в Шумен, но детството ми премина в Плевен. От 1974г. живея в гр. Варна, където завърших IV ЕГ „Фр. Ж. Кюри“ с преподаване на руски език, а след това Българска филология в ШУ „Еп. Константин Преславски”г. Първите пет години бях учител по Български език и литература, а в продължение на 21г. – работих в системата на образованието като експерт в Регионален педагогически център – Варна до ликвидирането му през 2010г.

Открай време съм изкушавана от словото – през годините съм публикувала в регионални и национални вестници и списания – фейлетони, очерци, но когато останах без работа, повторно „прописах“. Мои първи читатели бяха приятелите ми, които ме окуражиха, но тъй като имах нужда да бъда „оценена“ безпристрастно, започнах да участвам във всевъзможни конкурси за поезия и проза. За моя изненада спечелих не малко от тях. Все още нямам издадена книга, но за тези четири години написах осем пиеси, роман, разкази, стихове за възрастни и деца… „Трупах“, търсейки себе си. Може би вече е ред и на първата книга…

На визитната ми картичка пише: „Димитринка Ненова – майка и съпруга с хоби“, а всъщност по образование съм филолог, по душа – все още мечтател, по призвание /надявам се/ творец – пиша, рисувам, декорирам…

Убедена съм, че словото е вълшебна сила, с която трябва да сме много внимателни, много отговорни, защото тя дава криле за полет, извисява душата, но може и да я прониже…

Закъснялото писмо на Димитър Бербатов до Стилиян и Мартин!

Posted in sport with tags , , , , , , , , , on 12.06.2015 by todoroff

Това писмо е едно от малкото неща в последно време, което истински ме развълнува и носи толкова положителен заряд! Един истински пример за младите хора и за идните поколения, че освен велик футболист, може да си и голям Човек! За ценностите в живота и отношенията между приятели! Респект!

 

Закъснялото писмо на Димитър Бербатов до Стилиян и Мартин!

Автор: Найден Тодоров, вестник „24 часа“.

С Димитър Бербатов си говорим за футбол… Неизбежно минаваме към темата за Стилиян и Мартин. За двамата Петрови, вечна част от “семейството” на Бербатов. Докато попитам Митко дали в лицето на Стенли вижда бъдещето на българския футбол, дали заедно с Марто – така наречените “трите коня”, след време няма да се хванат да теглят “каляската”, но с позиции извън терена, изведнъж Митко замлъква… Търси нещо… “Всъщност всичко, което имам да казвам за тях, съм го написал тук…”

Пред погледа ми е нещо уникално – писмо, написано лично от Димитър Бербатов към Стилиян и Мартин… Нещо много лично и много истинско. Написано с една-единствена водеща сила – простата думичка “благодаря”…

Мъжете разкриват емоции и казват искрено благодаря трудно. Звездите – още по-трудно. Рядко се сещат, може би от забързаното ежедневие и свръхважните задачи и ангажименти.

Димитър Бербатов

Представяме ви (не)обикновения голям човек Димитър Бербатов, вдъхновен от порива на силното желание да напише това специално “благодаря” на своите приятели и “по-големи братя”. Озаглавил го е “Закъснялото писмо…”. Представяме ви го ексклузивно в “24 часа” – по начина, по който го е написал Бербатов. Приятно четене. Особено на Стилиян и Мартин

Закъснялото писмо…

Има моменти в живота на човек, когато усеща, че е пропуснал нещо важно. Когато е пропуснал да каже нещо важно. Когато е трябвало да реагира, но не го е направил. Точно такова чувство ме обзе, когато гледах последното шоу на Дейвид Летърман.

За тези, които не знаят, Дейвид Летърман е водещ на The Late Show (“Късното шоу”) – едночасово американско комедийно и токшоу, което се излъчва по CBS. Един от най-гледаните и най-обичани телевизионни водещи се оттегли от екран след 33 години и 6024 епизода. Тъжно, колкото и да го направи със стил и много хумор – както обикновено. Но не това ме впечатли и накара да пиша сега. Всеки, който гледа такъв тип предавания, е запознат, че в този бизнес конкуренцията е нечовешка. Летърман имаше такава в лицето на Джей Лено – големия му конкурент, както и в лицето на младата генерация: Jimmy Kimmel, Jimmy Fallon, Stephen Colbert, Conan O’Brien. Всички те водят почти еднакви предавания, които се излъчват в различни телевизии почти по едно и също време. През седмицата, в която Летърман щеше да води последното си шоу, всеки от изброените отдели време в собственото си шоу да каже какво мисли за този факт. Някои преместиха своето шоу в друг час, за да не съвпада с шоуто на Летърман и да могат и техните зрители да гледат последния епизод. Тези пък, които не го преместиха, по време на своето шоу призоваваха зрителите да превключват на CBS. Трети написаха текст по темата. Всеки намери начин да сподели своите впечатления, да разкаже своята история, преживяна с Летърман, почти всеки, ако не и всички споделиха, че са гледали това шоу още от тийнейджъри и са мечтали един ден да бъдат като него. И как той по един или друг начин им е помогнал или просто ги е вдъхновил да успеят. Накратко: тези хора, с които Летърман се е конкурирал толкова време, му отдадоха заслуженото и му засвидетелстваха уважение – респект към един от най-големите сред тях. Това ме впечатли.

И ме накара да се замисля. Колко често ние в България правим или сме правили подобно нещо? Да засвидетелстваме уважение към заслужилите. В повечето случаи – когато някой си отиде от този свят… Отнася се до всички сфери, но за мен е естествено да пренеса това сравнение във футбола. Колко често ние професионалните футболисти, особено в България, изразяваме респект към заслужилите колеги, казваме благодаря… Хората, които отразяват футбола, намират ли време и желание за подобни отношения? Хората, които гледат футбол, намират ли време да кажат благодаря и да покажат уважение към тези, които ги радват или вдъхновяват? Среща се, разбира се. Но е рядко явление. Ще ми се да е по-често.

Когато гледах шоуто на Летърман, нещо ме прониза. Аз съм в тази категория също… На НЕсетилия се да покаже уважение и да каже благодаря на скъпи за мен хора, които се оттеглиха от футбола.

Прииска ми се да се извиня и да напиша тези редове, което трябваше да сторя по-рано. Да кажа “Благодаря!” на двама души… Хора, с които играх рамо до рамо толкова време, с които водихме битки на терена – и заедно, и един срещу друг, с които се конкурирахме професионално през годините. Хора, които по различни причини спряха да играят футбол, преди да е дошло времето им.

Когато бях на 18, Димитър Пенев ме извика в първия отбор за приятелска среща на ЦСКА в Гърция.

Не можах да мигна от вълнение! Аз, щях да участвам в мач на ЦСКА!

Мислех, че ще припадна от притеснение!

Когато на тръгване се качих в рейса, седнах на първата свободна седалка и се снижих така, че никой да не ме вижда. Не познавах никого. Не говорех с никого. Някой ме потупа по рамото. Обърнах се и ти ме попита как съм. Каза ми “Здрасти”. Да не се притеснявам, ако ми трябва нещо да кажа. Само ти от целия рейс.

Сигурно си го забравил, но аз го помня. Помня го, защото още тогава разбрах

какъв голям човек си, Стенли

Или “бат Стел”, както съм ти казвал през годините. Въпреки че беше доста млад тогава, сега си давам сметка колко си бил надраснал годините си. Винаги готов да помогне на по-младите – и така през цялото време и до днес. Това твое качество, прибавено към всички твои останали и към таланта ти, те направиха световноизвестен и обичан. И двамата знаем, че само талант не е достатъчен.

Бербатов и Стан

LONDON, ENGLAND – FEBRUARY 28: Dimitar Berbatov of Manchester battles with Stiliyan Petrov of Aston Villa during the Carling Cup Final between Aston Villa and Manchester United at Wembley Stadium on February 28, 2010 in London, England. (Photo by Jamie McDonald/Getty Images)

Виждах как тренираше с ентусиазъм и усмивка и как това се предаваше на околните. Но нещото, което ме впечатляваше най-много, беше начинът, по който се трудеше всеки път, щом стъпеше на терена. Без значение дали за тренировка, или мач. Винаги се раздаваше повече от всеки друг и винаги беше най-потен от всички :))) Окуражаваше при грешка, но ако някой се пестеше, тогава повишаваше тон. Знам го, защото аз съм бил доста пъти един от тези Някои:)))

Бербо и Стан

Познаваше ме достатъчно, да знаеш как тренирам, но не ми се разминаваше, ако се пазех твърде много. Повишавали сме си тон, но извън терена всичко се забравяше. Това ни зареждаше. Това ни мотивираше. Ние бяхме професионалисти и никога не се сърдехме на нещо, казано по-остро. Всичко беше в името на победата и качеството на играта. Може би затова успяхме. Винаги ми беше приятно да играя срещу теб, защото обичам да играя срещу най-добрите. Винаги съм излизал с усмивка срещу един добър приятел и голям футболист. Можех ли да не се усмихвам?:)) А когато играехме в един отбор, не ни трябваше да говорим много. Разбирахме се. Казват, че добрите футболисти се разбират с поглед. Така е… :)))) Едно от нещата, които ме радваха, беше, че ти ме познаваш. Знаеше какъв съм – не говоря много, но ако имам какво да кажа, го казвам.

Подкрепа за Стан

И когато ми се обади с онази новина… това беше момент, в който наистина не знаех какво да кажа. Но когато се видяхме у вас, после в болницата, когато се чувахме, разбрах едно – че дори това не може да ти се опре. Начинът, по който се държеше и по който пребори болестта – това е същият онзи хъс, с който преборваше и противниците на терена.

Когато се оттегли от футбола, беше тъжен ден за всички.

А за мен беше ужасен!

Повече нямаше да можем да се съревноваваме в официален двубой и дори в приятелско мачле. Нямаше да мога да видя как газиш противника и да се усмихвам от кеф. Но всичко това е на заден план – ти спечели най-важната битка в живота си и имаш любовта на семейството си. Ти беше и оставаш лидер, който обединява и вдъхновява. Във всички отбори, в които си бил. Ти беше капитан за пример.

И винаги ще останеш такъв.

Нашият капитан.

Бербо, Стан и Мартин

10 години са много време. Чудя се дали не са и повече. Не знам, никога не съм бил фен на статистиките. Важното е, че 8, 10 или 11 години е много дълго време да прекараш с някого в една стая. По лагери. Преди мачове. На турнета с националния отбор. После защо сме се разбирали толкова добре на терена :))) Беше невъзможно да е обратното. Прекарвахме повече време заедно, отколкото с жените си :))))

Той беше много бърз и експлозивен,

а аз… по-бавен :))) Трябваше само да му пусна топката в коридор, да се позиционирам в полето и той ще ме намери с центриране. Формула, която работеше ефективно дълго време. И от която изпитвах огромно удоволствие. Сигурно половината голове, които съм вкарал за националния, са били след негови подавания. А ако питате него – повече от половината :))) Винаги спорим по тази тема :))) Разбира се, че става въпрос за другия батко :)))) Мартин Петров.

Бербатов, Стан, Мартин

Винаги се усмихвам като си спомня за времето, прекарано с теб по лагери, на тренировки, по време и след мачове. Когато сме играели един срещу друг. За начина, по който се подготвяше преди мач. Съсредоточаването, концентрацията, всичко в името на по-доброто представяне и в името на победата. Когато пристигнах в ЦСКА, ти точно заминаваше за „Сервет“, готвеше се сам на Панчарево, по специална програма. Един ден бях отишъл по-рано и те видях как тренираш. Трудеше се здраво, въпреки че го правеше сам. Можеше да се отпуснеш, можеше по-леко да го даваш. Но не. Ти тренираше, както винаги си тренирал. И впоследствие правеше винаги така. На 100%. С хъс и желание да успееш, да бъдеш един от най-добрите. Точно по това си приличате със Стилян. И двамата сте родени професионалисти.

Мартин Петров

А ти какъв професионалист беше само!

Винаги готов за тренировка, винаги готов за мач. В Германия и Англия се радвах всеки път, когато излизахме един срещу друг. Защото имах възможност да премеря сили с един от най-добрите футболисти на България. Какво по-хубаво? Това ми липсва, откакто спря да играеш…

Мартин Петров

Подготовката ти за мач е качество, което съм виждал у твърде малко футболисти. И е присъщо само на големите. Това е нещо, на което винаги съм се радвал и възхищавал. В националния и ти беше лидер и един от тези, които помагаха на по-младите. Дори не ти трябваше да говориш много – стигаше да те гледат как тренираш, за да правят и те същото и да искат да успеят. Върху мен имаше такъв ефект. Въпреки че не съм ти го признавал :))) Преди мачовете на националния

лягаше по-рано, за да си свеж на другия ден, а аз постоянно ти мрънках да поседим още малко,

да поговорим, да се посмеем. Ти ми казваше по свой начин, че трябва да сме готови за утре, че трябва да сме професионалисти и за пример. Запомних го и се стараех да го правя винаги. Хъсът ти за победа и желанието, с което излизаше да играеш за клубните отбори, са все неща, които бяха оценени от фенове, ръководители и колеги. В националния… там издигаше това желание и този хъс на съвсем друго ниво и се раздаваше на max. Дори само за това всички трябва да ти кажат голямо благодаря! Но най-хубави моменти за мен остават тези, когато играехме един до друг, рамо до рамо. Когато само с поглед се разбирахме и знаех къде искаш да ти подам топката. Нямаше нужда от думи. Както правят добрите футболисти :)))))

Когато поглеждах наляво там беше ти, а когато погледнех назад, там беше Стан. Едни от най-добрите, с които съм играл. Беше удоволствие!

За да завърша ще кажа, че реших да напиша това писмо, защото мъжете сме известни с трудността да изразяваме емоции. Ще си спестя изчервяването и неудобството на всички нас, ако го кажа лично :))))

Сега, когато и аз вървя към края на кариерата си, пиша всичко това като фен. Може би трябваше да го направя по-рано. Може би просто ми беше припомнено, че забравяме много често да кажем благодаря и да покажем уважение на хората, които заслужават. Но го правя от сърце! Нямахме късмет да играем рамо до рамо в клубен отбор, но имах щастието да го направим в националния. Беше удоволствие. Имате уважението ми.

И ви благодаря!

За това, което научих, и затова, че бяхме като братя в победи и загуби,

на терена и извън него. И сега, въпреки че сме разпръснати по света, оставаме приятели.

Другия път, като се чуем или видим, ще бъде малко неловко, но ще е забавно. Както винаги е било :))))

Закъснялото писмо

Оригиналната статия е на сайта на вестник „24 часа“!

Мъдри мисли и цитати за народ, нация, родина

Posted in wisdom quotes with tags , , , , , , on 29.05.2015 by todoroff

Всеки народ е достоен за своята участ.

Монтескьо

Чужбината родина не става.

Гьоте

Отечеството е създадено от праха на мъртвите.

Ламартин

П. Р. Славейков

Аз едно знам, едно признавам и изповядвам, че всичко, което се прави за народа без народа, не е праведно, не е законно.

П. Р. Славейков

И малката родина е голяма, защото тя е единствена.

Ж. Ренар

Отделните личности могат да се разложат морално, но народът като цяло – никога.

Ю. Фучик

Родината се обича не затова, че е велика, а затова, че е своя.

Сенека

Любовта към отечеството започва от любовта към семейството.

Ф. Бейкън

Г. С. Раковски

Стари обичаи не презирай! Бащино огнище не забравяй!

Г. С. Раковски

По-добре да бъдеш прах под краката на съотечествениците си, отколкото елмаз в пръстена на подтисника.

Монголска народна мъдрост

Вижте също и „Мъдри мисли за език, слово, писменост“

Как е построен паметникът на Шипка

Posted in Българи with tags , , , on 01.04.2015 by todoroff

Спомени за личните ми срещи със строителя Пеньо Атанасов – Бомбето…

Автор: Боян Балкански

Пеньо Атанасов Колев – Бомбето

Пеньо Атанасов Колев – Бомбето

Лятото на 1980 г. От институт „Водпроект” бях командирован в с. Дралфа, Търговищко, за да направя почвени проучвания на неговото землище.

Пристигайки в селото, край площада на пейки под дърветата видях насядали възрастни мъже. Веднага влязох в контакт с тях и се заинтересувах дали има случки, събития и легенди за селото и за неговите жители.

Един от присъстващите ми рече: „Е-ее онзи там с бомбето, виждаш ли го, той е най-интересния в селото, казва се Пеньо Атанасов Колев – Бомбето, построил паметника на Шипка”. Хайде бе! – възкликнах стъписано аз, – как може да е още жив този строител?!

За моя главозамайваща изненада това беше самата истина. Никога не съм очаквал, че в това селище ще попадна на такъв ценен извор за журналистиката. Запознах се с Пеньо с невероятно задоволство. За цял месец време денем проучвах почвите на землището, а привечер се срещах с него и с часове разговаряхме както за построяването на паметника, така и за целия му живот въобще.

Въпреки че беше на 78 години Пеньо (на ръст по-скоро нисък, отколкото среден и със сини очи) имаше много добър външен вид. Лицето му розовееше и излъчваше спокойствие, задоволство,скромност, кротост и доброта. Ръководеше група строители, които извършваха ремонт на читалищната сграда.

За тази незабравима за мене среща с Пеньо Бомбето (наричаха го така, защото още от двадесетгодишен си ходи винаги с мека шапка) подготвих голяма статия. В чест на 3 март 1981 г. я представих за публикация на в-к „Антени”, един от най-големите вестници по това време в страната. Бях я подписал с името Боян Кръстанов – Балкански. Прие се с голям интерес. Предложих условие за отпечатване – да не ми се премахва псевдонима, още повече, че точно в редакцията на този вестник работеше единственият ми косвено познат тогава съименик Боян Балкански, който носеше фамилното име на баща си – художникът от Казанлък Ненко Балкански.

Въпреки че обещанието не се спази, по-голямата част от предложената за печат статия се публикува (под името Боян Кръстанов) на 4 март 1981 г. под заглавие „С камък и кости”.

***

Пеньо Атанасов е роден на 2 юни (каква дата !) 1902 г. в семейството на преселници от Габровско.

На 15 години вече помага на баща си, който вдигал къщи с Колю Фичето и бил майстор на строежи в Русе и Цариград. Сетне Пеньо служи войник в Шумен, в трудовия набор при инж. Харалан Стоянов. Инженерът го харесъл. Станал му нещо като настойник и го научил да разчита инженерните планове, заради което войниците започнали да го наричат Инженерина.

По-късно работи при арх. Станчо Белковски и проф. Иван Данчов. Тогава се сдобил с документ за майстор – предприемач, който му давал  правото да ръководи  строежи, струващи до 5 милиона лева. Пеньово дело е мостът на Струма при село Студена, фабриката на строителното дружество „Циклоп” край горнобанското шосе в София, катедралата и Учителският институт в Шумен.

През 1928 г. Данчов и Минчо Заяков от „Циклоп” извикват Пеньо в София. Питали го дали се наема да продължи строежа на Шипченския паметник. Той бил започнат от майстора Илия Мъглов от селцата край гара Царева ливада (дн. Върбаново), но след две лета работа хората му се разбягали поради суровите условия.

Строителният комитет от седмина опълченци, в който влизали арх. Данчов и инж. Генчо Скорчев, няколко пъти обявявал на търг продължението на строежа. След като нямяло кандидати Данчов предложил на колегите си да поканят Пеньо, като го убеждавал: „Само той ще го направи!”

През април 1928 г. Пеньо тръгнал за Шипка заедно с касиера на комитета Киров, Данчов, Заяков, Лазаров и още един опълченец да разгледа обекта.

„Като стигнахме горе – разказва майсторът, – седемдесетгодишният Киров, гледам, падна на колене и плаче. После си бърше сълзите и ми вика: „Младо, ето тук, дето съм стъпил сега ми беше окопът, тук заедно с братушките отблъсквахме неприятеля. Моля ти се като на баща: заеми се със строежа. Иска ми се да видя този паметник, че тогава да легна в земята, дето заради нея се бихме!” Аз целият изтръпнах. И си помислих – тука хората живота са си дали за България, та аз в мирно време от вятъра ли да се плаша! На връщане, в село Шипка, подписах договора. Бях на 26 години.”

Пеньо събрал хора от Варненско и от селата Дралфа и Ганчовец. На върха пристигнали привечер. Завързали катърите, наскубали треволяк и папрат за постеля и завити в черги, налягали по трапчините. През нощта излязла буря. Като съмнало, завивките им били посипани с пръст и камъчета. Вятърът продължавал да вилнее. Хората се изплашили. Един работник рекъл: „Пеньо, докато не сме почнали, я да се махаме!”. Всички си надигнали багажеца и потеглили обратно.

Останал сам, Пеньо не се отчаял. След десетина дни намерил нови работници – балканджии от Габровско, които не се плашат от ветровете.

„Първом направихме землянки, а после се захванахме да прокараме път. Камъните за зидарията се изваждаха недалеч от мястото от шипченеца Кънчо Кавръков. За да ги прекарам, бях купил от Севлиево два чифта биволи и една желязна кола. Животните, като теглиха, приклякаха, ама изкараха първия кубик. Викам си – ще стане работата.

Камъните обработваха каменоделците: адашът Пеньо, Генчо Ваков, Андрей Пенев, Илия Рашков и Георги Иванов от Поповци, братята Христо и Георги Димитрови от Нова махала, и още няколко – не ги помня всичките.

Вдигането на издяланите блокчета ставаше с валяци и въжета. По-късно направихме хаспел от чамови греди, вързахме го за паметника с макара. През втората година се „механизирахме” с бензинов двигател. Отговорникът му се казваше Васил.

Повечето от зидарите бяха от нашия край: дралфенците Бончо Менев и Мянко Колев, маковеца Недьо Станчев и други. Освен, че организирах работата, бях и „старши” зидар – слагах ъгловите камъни, като правех нужната отстъпка според проекта. Не беше лесно. Тогава не се използваха ръкавици, та и ние на това паметно място оставихме немалко строителна кръв по зидарията.

Голямо затруднение имахме с пясъка. Отначало се доставяше с камион от Енина и Мъглиж до село Шипка, а от там се прехвърляше в газени сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра, които го изнасяха из стръмното. Да ускорят пренасянето, шипченци и шейновци започнаха да разширяват пътеките доброволно, без пари. Така в превоза взеха участие и волски коли – двуколки. Но и това не стигаше, много пясък за циментовия разтвор трябваше. Какво да правя? Огледах района. В едно сухо дере, южно от строежа, имаше дебел дамар бигорен пясък. От него изпратих проба до София, одобриха я и започнахме да вземаме оттам.

Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка – стръвница през 1929 година). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със сто литрова бъчва, теглена с волове. Готвехме си сами, на смени.

Най – възрастен беше 75 годишният Христо Михов от Шипка, който е превел на времето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата. Помня и някои други работници: Гюро Владков от Ганчовец, Никола Колев Николов от Маково, той е още жив, сина на дядо Христо…

Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и  крака,събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо!

Времето тук се променяше много често. Погледнеш – слънце грее, унесеш се в работа и току виж – потънал си в облаци. А после – гръмотевици и светкавици – сякаш ще продънят земята. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя. А па вятърът как брулеше! Веднъж събори едно от магаретата заедно с дюлгерския товар. Потъркаля го из нанадолнището, но оцеля горкото.

Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите – от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях,хем яд!…

Е, имаше и спокойни часове. Спомням си почивките край огъня в землянките. Между нас имаше майтапчии и музиканти – кавалджии и гъдулари, които ни свиреха и веселяха всички.”

Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост,  и  с тъга, тръгвали за в къщи.

Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха. Изпълнени били всички задължения при изграждане на грубия строеж, включени в договора със Строителния опълченски комитет.

„А  откриването стана много по-късно (на 26 август 1934 г.) – продължи пак бай Пеньо. – Спомням си тогава върхът  как почерня от хора – да имаше сто хиляди. Сред тях беше и баща ми, дошъл пеш от Дралфа до тук, да чуе хубави думи за сина си. Наоколо постове от военни, микрофони. На самия връх бяха големците, заедно с Цар Борис ІІІ, а аз стоях настрана, сред множеството. Въпреки, че бях поканен за тържеството, горе никой не ме повика. Имаше слово. Раздадоха се награди, и то на хора, които никога не бях виждал. Малко обидно ми стана, че за мен, простия строител , и за другарите ми никой не спомена поне една дума. От тоя ден нататък не отидох да видя паметника 30 години.”

По-късно бай Пеньо ходил на Шипка няколко пъти. Екскурзоводите споменавали на туристите и неговото име. С просълзени очи майсторът слушал и мълчал. От вълнение гърлото го стягало, а му се искало да извика: „Мили хора, аз съм тоя майстор!“

През 1968 година Пеньовите земляци Георги Марков от Маково и Павел Нейчев от Кръшно били на екскурзия до паметника и чули името на майстора от екскурзовода Стефан Карагьозов. Тогава се обадили: „Чакай бе момче! Та този Пеньо е наш човек, жив е и още работи като строител в Дралфа!”

Чак след този случай дралфенци разбрали за него, че е построил паметника. После тук-там някои писали по нещо за него. Посещавали го деца и руски групи, за да им разказва спомени.

Без подобаваща разгласа, през 1973 г. бай Пеньо Атанасов получил „Народен орден на труда” – бронзов, а през 1975-а – златна значка „Колю Фичето”.

***

След публикуването на статията във в-к „Антени” бай Пеньо ми изпрати благодарствено писмо, напечатано на пишеща машина. Продължително време ме търсеха по телефона много хора от различни институции – радиа, телевизия, организации и други. Из цялата страна се разчу, че строителят на паметника на Шипка е още жив и здрав, за което се е знаело по това време само в няколко региона.

По-сетне, по време на честването на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, Пеньо е викан на официални тържества в Шумен, където е строил Опитния институт (сега учителски институт), катедралата, пощенската палата и други по-малки сгради. Това е една, макар и много закъсняла значителна морална награда за неговото благородно дело.

От всичко това аз изпитвах голямо духовно удовлетворение, че с тази статия успях да „събудя” много българи и да ги запозная с почти забравения скромен и трудолюбив строител – строителят на Шипченския паметник.

На фона на описаните исторически събития обаче остана неизвестна причината, поради която при откриването на паметника неговият главен строител не е удостоен с нужното човешко внимание. Дали заради политически убеждения, дали заради голямата му обичливост към жените или пък просто от високомерното отношение на управляващите към обикновените хора!?…

Пеньо Атанасов Колев – Бомбето умира на 85–годишна възраст (1987 г.) в гр. Попово, където е погребан.

Вечна му памет!

Справка:

Инициатор за построяването на Паметника на свободата е Централното поборническо дружество в София. В набирането на средства е участвувал с доброволни дарения целият български народ.

През 1920 г. бил създаден комитет, в който участвували почти всички опълченски дружества в страната, отделни институти и учреждения. Основите тържествено били поставени на 26 август 1922 г. по случай 45-годишнината от шипченската епопея.

След преврата  на 9 юни 1923 г. инициативата била изоставена. Едва през 1925 г. бил обявен конкурс за проекта, спечелен от архитект Атанас Донков и склуптора Александър Андреев. Строежът започнал още на следващата година, но бил прекъсван поради суровите природни условия, техническите трудности и недостига на средства.

Довършителните работи на паметника са извършени от строители на Министерството на войната.

 Оригиналната статия е на сайта „Българи“!
%d bloggers like this: