Archive for the free time Category

Най-продаваните книги за 2016 година в България

Posted in free time with tags , , , , , , on 28.01.2017 by todoroff

Класацията за най-продаваните книги у нас за изминалата 2016-та година е на веригата книжарници „Хеликон“. Може би тя ще Ви помогне в избора си на четиво за свободното време!

Ето заглавията в топ 50:

1. „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ – 3535 бройки

Изкуството на войната

Изкуството на войната

2. „Малкият принц“ от Антоан дьо Сент Екзюпери – 2661

3. „#Сподели (Хаштаг Сподели)“ от Емил Конрад – 2531

4. „Аз преди теб“ от Джоджо Мойс – 2321

5. „Нови 101 отбивки (Идеи за пътешествия до малко познати места в България)“ от Елина Цанкова, Иван Михалев – 2246

6. „101 отбивки: Идеи за пътешествия до малко познати места в България“ от Елина Цанкова, Иван Михалев – 2166

101 отбивки

101 отбивки

7. „Самолечение с ПайдаЛаджин“ от Хончи Шао – 2110

8. „След теб“ от Джоджо Мойс – 1981

9. „Обичам цветовете. Анти-стрес книга за оцветяване“ – 1937

10. „Любов“ от Елиф Шафак – 1811

11. „Дневникът на един Дръндьо: Двама са малко, трима са много“ кн.7 от Джеф Кини – 1806

12. „Обичам цветовете: Не мога да заспя. Антистрес книга за оцветяване“ – 1771

13. „Хари Потър и Прокълнатото дете“ – първа и втора част (специално предварително издание на сценария) от Дж. К. Роулинг, Джон Тифани, Джак Торн – 1768

14. „Богат татко, беден татко: Уроците за парите, на които богатите учат децата си“ от Робърт Кийосаки – 1664

15. „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Ли – 1660

Да убиеш присмехулник

Да убиеш присмехулник

16. „Три ябълки паднаха от небето“ от Нарине Абгарян – 1643

17. „Адвокат на престъпници“ от Джон Гришам – 1518

18. „Скритият дар“ от Джериес Авад – 1518

19. „Силата на разума“ от Ориана Фалачи – 1508

20. „Калуня-каля“ луксозно издание от Георги Божинов – 1498

21. „За мен е чест. Откровенията на Слави Трифонов, записани от Иво Сиромахов“ от Слави Трифонов – 1489

22. „Човек на име Уве“ от Фредрик Бакман – 1359

23. „Чудото Монтесори или учение без мъчение и възпитание без оценки, награди и наказания“ от Елена Тимошенко – 1346

24. „Баба праща поздрави и се извинява“ от Фредрик Бакман – 1317

25. „География на блаженството: Един мърморко търси най-щастливите места на света“ от Ерик Уайнър – 1304

26. „Монахът, който продаде своето Ферари“ от Робин Шарма – 1283

27. „Абсолютна памет“ от Дейвид Балдачи – 1277

28. „Пътят на лимфата – ключ към живота“ от Татяна Костадинова – 1265

29. „Дръндьото: Направи-си-сам книга“ от Джеф Кини – 1264

30. „Дневник от панелните блокове“ от Никола Крумов – 1247

31. „Кривата на щастието: за спорта, Вселената и всичко останало“ от Иво Иванов – 1223

32. „Размерът има значение [размерът на талията]“ от Александра Иванова – 1209

33. „Проницателят“ от Анди Андрюс – 1207

34. „Дневникът на един Дръндьо“ кн.1 от Джеф Кини – 1181

35. „Подсъзнанието може всичко/ново допълнено издание“ от Джон Кехоу – 1174

Подсъзнанието може всичко

Подсъзнанието може всичко

36. „Кратки редове от големи книги“, Съставител Георги Каитин – 1129

37. „Караджата“ от Георги Божинов – 1110

38. „Приказки по телефона“ от Джани Родари – 1055

39. „Крадецът на книги“ от Маркъс Зюсак – 1051

40. „Владетелят“ от Николо Макиавели – 1039

41. „Илън Мъск: PayPal, Tesla, SpaceX и походът към невероятното бъдеще“ от Ашли Ванс – 1037

42. „Soy Luna / Аз съм Луна. Началото на лятото“ – 1032

43. „Бягството“ от Дейвид Балдачи – 1030

44. „Не пипай тази книга!“ от Ян ван Хелсинг – 1022

45. „Яж, моли се и обичай“ от Елизабет Гилбърт – 1019

46. „Японският любовник“ от Исабел Алиенде – 1004

47. „Неразгаданите мистерии на България“ от Андрей Кудин – 994

48. „Minecraft: Наръчник за водене на битки“ (Обновено издание) – 991

49. „Момичето от влака“ от Паула Хоукинс – 961

50. „Вечерен курс“ от Лий Чайлд – 958

 По статия от списание „Амбиция„.

Невероятни факти за човешкото тяло

Posted in fun with tags , , , , , , on 19.01.2017 by todoroff
Човешкото тяло

„Закон за пропорциите“ – скица на Леонардо да Винчи

1. Най дългият орган в човешкото тяло е тънкото черво. Дължината му е приблизително 4 пъти по-голяма от ръста ни. Най-големият орган разбира се е самата кожа – тя тежи около 2.7 кг, а общата площ, която покрива  може да надхвърля 1.5-2 кв. м.

2.  Знаете ли защо чувате ударите на сърцето си? То изпомпва кръвта с такова налягане, че би могло да изстреля струя достигаща до 10 метра.

3.  Киселината в стомаха ви е толкова силна, че може да разгради бръснарско ножче.

4.  И тъй-като стомашните киселини са доста разяждащи, то клетките, които покриват стомаха се подменят изцяло на всеки 3 дни.

5.  В тялото ни има толкова много кръвоносни съдове, че ако всички се свържат, ще се образува нишка, която ще обиколи 2 пъти Земята.

6.  Човек може да живее без: апендикс, стомах, далак, 75% от черния дроб, 80% от червата, един бъбрек, един бял дроб и полови органи.

7.  Звукът, който се образува, когато си „изпуквате” пръстите, идва от отделянето на газове, намиращи се в ставната капсула.

8.  При кихане, вие „изстрелвате” въздушна струя със скорост от около 160 км/час.

9.  През живота си ще произведете слюнка, достатъчна да запълните 2 водни басейна.

10.  Колкото и чудно да изглежда, то най-голямата клетка в човешкото тяло е женската яйцеклетка, а най-малката е сперматозоидът.

11.  Бебетата придобиват пръстови отпечатъци още в третия месец на развитието си в майчината утроба.

12.  Ако слюнката ви не може да разгради дадена субстанция, вие няма да успеете да я вкусите.

13.  Човешкото обоняние не е за подценяване – можете да запаметите около 50 000 различни аромата.

14. Само 17 мускула са ви необходими, за да се усмихнете, а цели 47 за да се намръщите.

15.  За да направите една крачка, вие използвате 200 мускула.

16. Всяка минута в нашето тяло умират 300 милиона клетки.

17. Приятния червен цвят на човешките устни се дължи на множеството капиляри, които се намират под кожата.

18. Човекът е единственото същество на планетата, което отделя емоционални сълзи.

19. Прахта в дома ви е съставена главно от мъртви кожни клетки.

20. Всяка капка кръв в човешкото тяло се филтрира около 300 пъти на ден.

По статия в  www.obekti.bg

Велико Търново в сърцето на историята

Posted in free time with tags , , , , on 23.03.2016 by todoroff

„Велико Търново в сърцето на историята” е първият за България документален туристически филм произведен и прожектиран в най-високия технически стандарт за кино – 4К формат. Продукцията е реализирана от студио „Black Stamp” по поръчка на Туристическия информационен център „Царевград Търнов”. Увлекателната разходка из старопрестолния Търновград ни представя Юлиан Вергов.

Животът не е филм

Posted in free time on 12.03.2016 by todoroff

Просто го изгледайте! 

Само за тинейджъри!

Posted in fun with tags , , on 06.08.2015 by todoroff

Обикаляйки из мрежата за втори път попаднах на този чудесен разказ. Отново го прочетох на един дъх. Знам, че сегашните тийнове си имат идоли като Цуро, Емил Конрад, Кристиян Танев и т.н., но това приключение, вярвам, ще им хареса по един друг начин. Ето го:

Човече, ако някой ми беше казал, че точно на мен ще ми се случи, щях да му скоча като на онази дропла от 10А, дето се правеше на интелектуалка и набираше не знам к’ви си доброволци за не знам к’ви си еко-пътеки, за не знам си къде на майната си. Е, аз на майтап я фраснах лекичко по челото, пък то цайсите й изхвърчаха и се потрошиха на сол и… стана една дебела и то седмица преди края на учебната година…

А, бе-е, не ме изключиха, обаче баща ми дойде в Английската за първи път, откакто сам той я е завършил преди сто години и… кофти, яко загазих, щото бащата е капитан на кораб и осем месеца го нямаше, а изтърсакът, брат ми, точно пред него взе, че проходи и всички „ох”, „ах” и „бащичко”, а мен, откакто бебето се роди, вече никой не ме забелязва – само „дай”, „донеси”, „изхвърли”…

Пикльото бил „подобреният вариант”, пък аз съм се бил изтарикатил, пубер гаден и пъпчасал – не, че го казват на глас, но аз си го знам… Е, беше ми се насъбрало, беше ми писнало и аз така, първосигнално си го изкарах на оная, дроплата, де… Майка ми рев по цял ден, виновна, че ме била „изпуснала”, бебето квичи, а баща ми ме застрелва с поглед и аз съм в общи линии наясно, че ще ми се стъжни животът, щото когато си е вкъщи няма тън-мън. Те и за това от корабните агенции все него търсят за дългите рейсове – щото е бетон и думата му на две не става…

Обаче и директорката се заяде и каза, че съм на косъм и много ми се събрало, пък съм само в 9-ти.. И аз к’во, навеждам глава, сумтя и тъпча на едно място като бик… После онзи резил да се извинявам на зубърката и то пред майка й и баща й. После вкъщи пет дена гробно мълчание – баща ми влиза-излиза, отива-връща се, рови в интернет, мама гони бебето, щото то като бясно тича и пада, пада и тича, а аз – като в пандиз – без мобилен, без скайп, без телевизор и без слушалки – чистак гол – първи Робинзон без Петкан, обаче все се ослушвам к’во ще става, щото усещам смерч и съсипня, освен това нашите две вечери ходят някъде и се прибират късно, ама с настроение, а аз – черен роб, гледам дребния, пък на него му никнат зъби и сменям нон стоп памперси. Схващаш ли? Обаче една нощ спя и чувам „ставай”, гледам пет без десет, до мен раница, дрехи и мама подсмърча и шепне нещо в ухото на баща ми, а той – „няма страшно”, „по-бързо, че долу чакат”. Ама кой чака – „ще разбереш”, а майка ми зациклила като грамофонна плоча повтаря: „слушай татко си и умната – не си бебе”, е то е ясно, голяма мъдрост изрече, пък и се опитва да ме целува.

Аз, набрал като цирей, отварям в тъмното вратата на джипа да се тръшна на предната седалка, обаче опс – чичо ми се хили и казва: „заето – ти си отзад” и аз сънен отварям задната врата и … ченето ми увисва, мигам като наакан първолак и търкам очи, щото там седи онази дропла с цайсите и ми казва: „добрутро”…И аз, а-а да тръшна вратата след себе си, обаче баща ми мята белтъци и аз сумтя и с милион въпроса на езика, но с инат на замръзнал динозавър мълча и потегляме неизвестно в к’ва посока…

Половин България спах и мълчах, но най-вече слухтях к’во си говорят баща ми и чичо, и онази, дроплата – тя не била толкоз тъпа, а едни въпроси изпедепцва – да се чудиш кои енциклопедии е чела… аз не съм задавал толкова въпроси на баща ми през целия си живот, а той, няма да си кривя душата, е изрушкал всички океани и морета по света и вече два пъти праща за зелен хайвер сомалийските пирати… Чак ме хвана яд, че онази става толкова гъста с родата, обаче явно само аз не знам къде отиваме и си трая…

Спряхме, хапнахме, пикахме и пак потегляме, и аз, още съм горд, ама съскам тихо на кукумявката от 10 а: „ти що си тука”, пък тя, маха си новите цайси и ме фиксира – че тя не била толкоз грозна, „познай” и се хили, обаче не гадно, ами така… нормално и пак се возим и тя пита ли пита, сякаш биографията й е бедна, обаче не – щото в разговора й с баща ми и чичо научавам, че тая, каката – Рени от 10 а, спечелила конкурс и ще ходи през есента в Америка за една година, свирила на флейта, тренирала тенис и освен английския праскала немски, чешки и руски. Как стават тия работи, бе, обаче мълча и мислено цъкам, щото минаваме покрай табелата на Плевен и аз съвсем изперквам, когато разбирам, че чичо ми трябва да се прибере сам, като си свърши работата в Берковица… После пак почивка, ядем и там, на масата в ресторантчето на прохода Петрохан, ме светват, че пеша ще се връщаме по маршрута „Ком-Емине”. Моля?!

Аз не съм тъп, учил съм география на България и то на английски, як съм, пич, обаче забивам като стар лаптоп, щото знам, че през деня минахме над 400 километра с джипа, пък пеша – айде бе, не на мен, че аз по-дълго от нас до дискотеката пеша не съм вървял… Обаче всички сериозни и май няма майтап! Ле-ле! Тия са изперкали…

Чичо каза „чао”, „умната”, намигна ми, стисна ръката на дроплата и отпраши с джипа, пък ние останахме с три раници и моето увиснало чене… Бащата обяснява просто и бавно като на чукча в МОЛ какво предстои, гледа само мен, щото на Рени явно всичко й е ясно и не й е за първи път, вади два чифта датщайнери, дава ни по едно шише вода, дъждобран и аз „не-не”, обаче – да и поемаме към връх Ком. Първо се перча и правя едни великански крачки, после до върха само пуфтя като парен влак и се потя като мандарин след чаена церемония и едва смогвам да псувам на ум. Допълзявам 20 минути след тях на върха и… к’во? Е, хубаво де, Ком! Чудо голямо!

Камънак, голо, един паметник на Вазов, а Рени се вживява в ролята на провинциална актриса и рецитира: „Оттук окото волно, преграда не намира. Вселената пред мен, покорно се простира. Душата гордо диша. От тия планини умът към нещо светло, голямо се стреми!“ Айде, бе, смешки! Е, хубаво де, гледка, е добре де, и слепият вижда оттук Берковица, Монтана… и половин България. Та, за к’во да ги взимам тези два камъка?! Много важно – традиция, даже няма къде да се изпикаеш… абе, още съм бесен, ама вземам два големи камънака, да си чукам главата с тях .. Как пък не – ще се снимам, ама айде от мен да мине. Обаче, готино е, това наум, разбира се, и мама да беше тук със ситния… Да бе, само те ми липсват… май съм слънчасъл…

И после едно спускане на два пъти хванах Рени за грейката, щото да не се търкалят цайсите й пак. Довлякохме се вечерта до хижа „Петрохан”, тръшнах се на леглото и чувам в просънца: „утре в пет”…Да, бе, да. Обаче стана точно така и въобще ми се губят следващите три дена – усещам само мускулна треска и адска болка в гърба от раницата: това хижа „Пробойница”, някакви Тодорини кукли и скали разни Лакатнишки, хижа „Тръстена” и моста над Искър, дето щях да падна – тотално ми се губят. Обаче баща ми и Рени – пей сърце, въобще не ми обръщат внимание и крачат като за великото преселение на народите.

Едва, след като се събудих на хижа „Лескова”, се почувствах донякъде бял и вече можех да им покажа кой съм, обаче – ядец! Други ми разказаха играта – срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи – готини, яхнали моторите си, бичат метъл и цепят планината, където им кефне – нито потене, нито зор, обаче баща ми каза, че да я докараш дотам, първо трябвало на собствен ход да опознаеш живота и сякаш съм впрегатно добиче ми нахлузи раницата и вика, че не е лесно с две момичета в групата, макар Рени да се държала като юнга на трети рейс – тя се смее, а на мен пак ми завря чайникът и казвам наум всички онези думи, на които ще науча брат ми, като проговори…

Обаче няма как и потегляме към хижа „Мургаш”. Баща ми, натоварен като шерпа, Рени забрадена като ханъма, върти глава като ветропоказател и дрънка нещо за маркировка, а аз се разсейвам и наблягам на краката й. Всъщност скоро загубих интерес, щото почна едно катерене, едно прескачане на паднали дървета, аз пак се потя и пия хаш-две-о, баща ми вика: „умната – това е сух маршрут”, обаче небето чу и като се почна – дъжд, дъжд до напикаване. Добре поне, че нямаше гръмотевици, щото Рени почна да разказва една драматична история като от турски сериал за светкавична буря в Пирин и на мен раницата ми увисна до коленете.

По едно време Енциклопедията взе нещо да предъвква и изплю камъчето – от половин час нямало маркировка. Патка заблудена! Заради нея загубихме още час и половина и най-накрая я открихме, но баща ми каза, че вече аз отговарям и да си отварям очите на четири, щото… аз си знам. После вървим, а с нас и една бяла мъгла като стена – протягам ръката си и не я виждам от лакътя напред… Хвана ме шубето, а баща ми слага жълти очила като извънземен, дава ни да държим едно въже и вървим, вървим до посиняване, докато не се блъснахме в хижата. Аз пак паднах и заспах като заклан, а после научих, че хижарят бил голяма работа, а такъв чай никъде другаде нямало…

На сутринта няма грам мъгла, но има вятър като за регата „Тол-шипс”, добре че ни духа в гърба и вървим на автопилот – даже ми стана готино – не знам къде съм – в Швейцария или по пътя за връх Мургаш и освен това се появяват изневиделица табуни с коне! Жестоко! Само по филмите съм виждал такива и докато цъкам като бомбен механизъм, Рени маха раницата, бавно се приближава до един чер дявол, дава му хляб, той пръхти от кеф, тя го тупа по врата и… А стига, бе – яхва го като амазонка – без седло, без нищо… Баща ми едва успява да щрака с Никона и мале-е не вярвам на очите си, разби ме тая, размаза ме тотално… После се връща накефена, баща ми малко сърдит, щото с главата си отговарял за нея, обаче ми хвърля един поглед, който ми е доста познат и значи: „виждаш ли кой е голямата работа”, но си трая, щото… да не си го изкара на мен.

После качваме и Мургаш, а горе, до метеорологичната станция на завет, Рени разказва една легенда за някаква блондинка, дето за нея умрял Мургаш. Едно време – може, вече няма такива задръстеняци да се доказват… Е, на връщане вече малко си говорим, повече тя, аз още се надувам, ама поддържам разговора, пък баща ми вика да побързаме, щото пак щяло да вали…

Абе не знам, ама дали на Мургаш, или някъде към прохода Витиня или Арабаконак, си загубих кофтито настроение и като ме обзе един кеф, една еуфория – сякаш съм се друсал. Не че съм опитвал, честно – не съм, ама смятах да го направя, даже казах на Рени и станах пишман, щото тя четири часа не спря да ме убеждава, че това е началото на края и че имало милиард и половина по-яки неща, които трябвало човек да направи в живота си. Че като взе да ги изброява, чак и баща ми реши, че имал много да наваксва, а аз, освен че влязох в английската, и то благодарение на мама, дето денонощно ме натискаше, май нищо друго свястно не съм направил… Е, стана ми малко кофти, обаче Рени е готина, можеш да си дрънкаш с нея за всичко, върви като кон, не се лигави, няма примадонски номера, а пък трапчинката й на едната буза е като на братчето ми – иде ми да я щипна… И така ден след ден – вече не ги броя – вечер говорим за маршрута и времето, пием чай, слушаме истории всякакви в хижите, а туристите се оказаха непозната порода – майтапчии, не се изхвърлят, дават съвети откъде е вай-добре да се върви, не най-лесно, а най-красиво, чух истории, дето не ги пише в Интернет, научих разни трикове за раницата, за букови листа на носа, за да не се върнеш с опечен клюн… и всеки връх, и всяка ливада, пътека и камък взеха да се запечатват в мозъка ми…

А баща ми – аз такъв не го познавам – той пък говори за морето като за жив човек, даже една ясна вечер, на Бузлуджа, след като ни учи как да се ориентираме по звездите, нещо се отпусна и каза как се влюбил в мама. Рени мига-мига зад цайсите и тайно си бърше очите, а аз се моля никой да не ме пита нищо в този момент, щото сърцето ми е в гърлото – такова нещо никъде не съм изпитвал – нито в чата, нито във филмите с Киану Рийвс, нито с голите мадами от списанията, нито никъде…

Е, пак съм си същия – сутрин мърморя, на обед пъшкам, обаче вече е друго – сякаш съм в центъра на света, а не на третата глуха в периферията, а Рени ми вика „какиното”, нищо че се оказа, че имаме само два месеца и 13 дни разлика – аз през януари, а тя – ноември предната година… А пък баща ми на два пъти ми каза „мъжки” – когато се излегна, без да види мравуняка и го чистих от ония човекоядци, щото няма да кажа, къде чак се бяха наврели… и пак, когато Рени си забрави портмонето с парите и документите до чешмата – тичах два часа до там и обатно – добре, че никой не беше ги свил… „Мъжки!!!” Ти знаеш ли какво е баща ти да ти каже „Мъжки”???… И ми става все по-голям кеф да вървя, да си говорим и без да искам даже припявам с тати и с Рени „Моя страна, моя България”… пък аз си мислех, че без слушалки и рап не може да се диша…

Обаче, Рени е самоходна библиотека и като се качим на някой връх и тя почне: „Навред зелено: лесове,/ гори, гори до кръгозора,/ зелени чуки, долове,/ в зеленина потъва взора;/ в зелено къпят се очите,/ в зелено къпи се душата,/ смарагдени са планините/ и сенките, и светлината. /Зелени красоти, омая!/ Кипи живот във сила мощна. /Вред рай зелен! О, вред все тая/ природа царствено-разкошна!/, щото Вазов й бил от любимите, е и Шекспир с: „Мигът създава с майсторска ръка/ един вълшебен празник за очите./ Но миг по-късно нещо пак така/ това вълшебство разрушават дните”… пък аз само вицове зная, не че не се хилят с баща ми – скъсвам ги от смях, обаче на мен ми е малко тъпо да ги разказвам след като вече стъпах на Агликина поляна, на лобното място на Бенковски, на Шипка и в Котел, дето за първи път видяхме цивилизация и си напълнихме отново раниците. Влязохме и в музея на Берон, а екскурзоводката направо ме хвана за сърцето…

Аз къде съм живял досега, бе, в дискотеките или в кафенетата? Мале-е, пък що кола съм изпил – цяла цистерна, а Рени и за нея си има теория и въобще не близва, обаче имало нещо, с което още не била наясно – дали Рила, или Пирин са й любимите планини, или да изчака още малко, преди да реши – и като се върнем след седмица, отивала с една група доброволци, спечелили проект, да подновяват маркировката в Странджа Сакар, че там било много зле… „ти що не дойдеш за шерпа да ми носиш боята – може да ти напиша името на някой камък”… Е, аз се хиля, обаче вътрешно съм навит и хвърлям поглед към баща ми, пък той се прави на непукист, свива рамене – „ти сам си решаваш”…

Ле-ле-е това никога не е било… И пак вървим, вървим и ставаме, и лягаме, и дъжд, и град, и пек, и се редят Върбишки проход, и Ришки проход, и Дюлински проход, и на 23-тия ден вечерта стигаме до село Емона и там – баща ми взема две стаи в хотела, правим прощална вечеря и ни налива по половин чаша червено и се чукваме за победителите и вдига тост колко е горд и с двамата, и ни прегръща, и казва, че сутринта ще ни събуди рано да стигнем преди изгрев до морето и да не забравим двата камъка, дето от Ком ги носим и единия да го оставим на пясъка, пък другия да го измием в морето и да си го пазим за спомен, а той щял да чака мама с бебето и на Рени родителите да дойдат да ни вземат.

И отиде да си легне, пък ние с Рени лафче цяла нощ и даже не лягаме да спим, а още в четири тръгваме към морето и я държа за ръка да не се спъне в тъмното, но май тя ме държи и ми е готино, и ето го морето, и се събуваме, и, човече, чувам, че морето ми говори – за първи път чувам гласа му и едва сега разбирам, че живея и ето го слънцето като око на събуден циклоп – това го казва Рени, аз мълча, щото нямам речник, обаче я целувам и вече, и тя няма думи, и двамата само мълчим, и си разменяме камъните – аз, нали съм тъп – моят е голям и Рени няма как да го носи на врата си, обаче аз нейният ще го пробия и цял живот ще си го нося на верижка… И слънцето се издига, и ние се къпем, и се смеем, и времето спира… После чуваме клаксони на коли и мама, и Косьо, братчето, тича по пясъка и пада, и става, и пак тича и чувам за първи път: „ба-те”, „ба-те”…

Love

И аз го вдигам на ръце, и го целувам по трапчинката, дето е като на Рени, и мама целувам, и се моля да не ме погледне никой в лицето, защото правя едновременно три неща: плача, прегръщам и обичам… Айде, човече, за Странджа Сакар – друг път, щото сега бързам – ще изпращаме Рени на летището, а тя такъв списък със задачи ми е спретнала, че докато я чакам една година да се върне от Америка – трябва да съм ги свършил… Ама аз се отплеснах и най-важното не ти казах – най-готиното е, че съм само на шестнайсет и половина и целият живот и целият свят са пред мен, между другото – и пред теб…

Автор: Димитринка Ненова, Варна

Разказът се казва „По Е-3 за  23″ 

* Туристически маршрут Ком-Емине – българската част от Европейския маршрут Е-3, символично свързваща Атлантическия океан с Черно море

Няколко думи от самата авторка:

Димитринка Ненова

Родена съм на 1 март 1959г. в Шумен, но детството ми премина в Плевен. От 1974г. живея в гр. Варна, където завърших IV ЕГ „Фр. Ж. Кюри“ с преподаване на руски език, а след това Българска филология в ШУ „Еп. Константин Преславски”г. Първите пет години бях учител по Български език и литература, а в продължение на 21г. – работих в системата на образованието като експерт в Регионален педагогически център – Варна до ликвидирането му през 2010г.

Открай време съм изкушавана от словото – през годините съм публикувала в регионални и национални вестници и списания – фейлетони, очерци, но когато останах без работа, повторно „прописах“. Мои първи читатели бяха приятелите ми, които ме окуражиха, но тъй като имах нужда да бъда „оценена“ безпристрастно, започнах да участвам във всевъзможни конкурси за поезия и проза. За моя изненада спечелих не малко от тях. Все още нямам издадена книга, но за тези четири години написах осем пиеси, роман, разкази, стихове за възрастни и деца… „Трупах“, търсейки себе си. Може би вече е ред и на първата книга…

На визитната ми картичка пише: „Димитринка Ненова – майка и съпруга с хоби“, а всъщност по образование съм филолог, по душа – все още мечтател, по призвание /надявам се/ творец – пиша, рисувам, декорирам…

Убедена съм, че словото е вълшебна сила, с която трябва да сме много внимателни, много отговорни, защото тя дава криле за полет, извисява душата, но може и да я прониже…

Избрани моменти от най-добрите клипове за 2014-та година

Posted in fun with tags , , on 11.02.2015 by todoroff

Забавна компилация от екстремни каскади, весели селфита, цветни ефекти, сладки муцуни и т.н. подбрана от публикувани в мрежата клипове през изминалата 2014 година. В допълнение авторът е посочил линкове към всеки клип, от който е взел частичка, в случай, че искате да го изгледате целия!

Как да разберем коя песен е била хит в деня на раждането ни

Posted in fun with tags , , , , on 04.02.2015 by todoroff

Страхотна и забавна услуга на страницата на „Billboard“ – бързо и лесно можете да узнаете, коя е песента оглавявала класацията точно в деня, когато сте се родили! Просто въвеждате месец, дата и година и готово! 

Може да проверите и датите на близки и приятели, разбира се, те няма да се сърдят!

Коя песен е била хит в деня на раждането ни

Българският самурай

Posted in free time with tags , , , on 04.02.2015 by todoroff

Българският самурай

Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си — пази го за музея на революционното движение.
Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.
Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не „хайку“, а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата „култура“, българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето.
Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа.

Автор: Станислав Стратиев

Кръводаряване и кръв – интересни факти

Posted in free time with tags , , , , on 23.04.2014 by todoroff

1. Някой се нуждае от кръв на всеки две секунди.

2. Около 1 на 7 души влезли в болница се нуждаят от кръв.

3. Около 470 мл. кръв могат да спасят до три живота.

Кръводаряване

4. Здрав възрастен човек, който е над 18 години и поне 50 кг. може да дари около 470 мл. кръв – най-честото количество за даряване – всеки 56 дни, или на всеки два месеца. 53% от хемотрансфузиите са на жени, а мъжете получават 43%.

5. Има четири основни типа червени кръвни клетки (еритроцити): А, В, АВ и О. Всеки тип може да бъде положителен или отрицателен за Rh фактор.АВ е универсалният реципиент; О отрицателна е универсалният донор на червени кръвни клетки.

6. Д-р Карл Ландщайнер пръв идентифицира основните човешки кръвни групи – А, В, АВ и О – през 1901 г.

7. Една единица кръв може да бъде разделена на няколко компонента: червени кръвни клетки, плазма, тромбоцити и криопреципитат.

8. Червените кръвни клетки пренасят кислород до телесните органи и тъкани.

9. Червените кръвни клетки живеят около 120 дни в кръвоносната система.

10. Тромбоцитите подпомагат съсирването на кръвта и дават шанс на хората болни от левкемия и други видове рак да живеят.

11. Плазмата е бледожълта смес от вода, протеини и соли.

12. Плазмата, която е съставена от 90% вода, съставлява до 55% от обема на кръвта.

13. Здравият костен мозък прави непрекъснати доставки на червени кръвни клетки, плазма и тромбоцити.

14. Кръв или плазма, която идва от хора на които е платено за това, не би трябвало да се използва за преливане на хора.

15. Гранулоцитите, тип бели кръвни клетки, се движат по стените на кръвоносните съдове в търсене на бактерии за да ги погълнат и унищожат.

16. Белите клетки са основната защита на тялото срещу инфекции.

17. Афарезата е специален вид кръводаряване което позволява на донор да даде специфичен кръвен компонент, каквито са например тромбоцитите.

Кръводарител

18. 42 дни: толкова най – дълго могат да се съхраняват дарените червени кръвни клетки.

19. Пет дни: толкова най-дълго могат да се съхраняват дарените тромбоцити.

20. Една година: толкова дълго може да се съхранява замразената плазма.

21. Голяма част от съвременните медицински грижи зависят от стабилните доставки на кръв от здрави донори.

22. 1,27л: средното количество прелята цялостна кръв и червени кръвни клетки на нуждаещ се човек.

23. Деца лекуващи се от рак, недоносените бебета и деца с кардиологични операции се нуждаят от кръв и тромбоцити на донори от всички кръвни групи, особено от тип О.

24. Пациенти с анемии се нуждаят от кръвопреливане, за да увеличи нивото на червените кръвни клетки в организма им.

25. Раково болни, трансплантирани пациенти, пациенти с травми и такива с престоящи отворени – кардиологични операции може да се нуждаят от преливане на тромбоцити за да оцелеят.

26. Таласемия майор е тежко наследствено заболяване, което засяга над 250 души в България.

27. Пациентите с Таласемия майор правят кръвопреливане на всеки 2 до 5 седмици.

28. Пациент може да бъде принуден да пропусне животоспасяващ орган, ако няма налична съвместима кръв, за да се обезпечи трансплантацията.

29. Тринадесет теста (11 за инфекциозни заболявания) се правят на всяка единица дарена кръв.

30. 17% от недаряващите хора изтъкват „никога не съм мислил за това” като основна причина да не даряват, докато 15% казват, че са твърде заети.

31. Причина №1, която посочват кръводарителите е, че даряват защото те „искат да помогнат на другите”.

32. Недостиг на кръв от всички кръвни групи има винаги през лятото и около зимните празници.

Дари надежда. Дари кръв. Дари живот

33. Кръвните центрове често имат недостиг на червени кръвни клетки тип О и В.

34. Най- рядка кръвна група е тази, която не е налична, когато има нуждаещ се пациент.

35. Няма заместител на човешката кръв.

36. Ако всички кръводарители даряват три пъти в годината, липсата на кръв ще бъде рядко явление. (Същото би станало средно при две дарявания)

Дари кръв. Спаси живот

37. 175,12л: количеството кръв, което можете да дарите ако започнете от 18г. възраст и дарявате на всеки 56 дни, докато навършите 79 г.

38. Четири лесни стъпки, за да дарите кръв: попълване на декларация за медицинска история, бърз преглед, кръводаряване и подкрепителна закуска.

39. Фактическото кръводаряване отнема обикновено около 10 минути. Целият процес – от времето на подписване, до времето в което си тръгвате – около час.

40. След като дарите кръв, вашето тяло замества количеството течност за няколко часа, а червените кръвни клетки за период до четири седмици. Отнема осем седмици, за да възстановите загубеното след даряване желязо.

41. Не можете да се заразите със СПИН или която и да е друга инфекция докато дарявате кръв.

42. 4,7л: средното количеството на кръвта в тялото на възрастен човек.

43. Една единица дарена цялостна кръв е приблизително равна на около 0,47л.

44. Кръвта представлява около 7% от тежестта на вашето тяло.

45. Новородено бебе има около една чаша кръв в тялото си.

46. Даряването на кръв няма да намали силата ви.

47. Всяка компания, общинска организация, църква или индивид могат да се свържат с техния локален кръвен център, за да поканят подвижен екип за кръводаряване.

Доброволно кръводаряване

48. Подвижните екипи осигуряват около 19% от цялата дарена кръв в България.

49. Хората които даряват кръв са доброволци и не получават заплащане за тяхното дарение.

Спаси живот. Дари кръв

50. Кръводаряване. То е около час от вашето време. То е около един живот.

Източник: http://www.zdravnitza.com/

Пет важни урока

Posted in free time with tags , on 27.09.2013 by todoroff

Първи важен урок – Чистачката

По време на втория ми месец в колежа, професорът ни реши да ни направи кратък тест. Аз бях съвестен ученик и отговорих бързо на въпросите, докато не прочетох последния:
„Как е малкото име на жената, която чисти училището?”
Със сигурност това беше някаква шега. Бях виждал чистачката няколко пъти… беше висока, около 50 годишна, но как бих могъл да знам името й?
Предадох си листа, без да отговарям на последния въпрос. Точно преди часът да свърши, един ученик попита дали последният въпрос ще окаже влияние на оценката ни от теста.
„Със сигурност,” отговори професорът. „Във вашата кариера ще срещате много хора. Всички те са важни. Те заслужават вашето внимание и грижа, дори всичко, което можете да направите е да им се усмихнете и да кажете „здравей”.
Никога не забравих този урок. Освен това научих името й – Дороти.

Втори важен урок – Качи някого, когато вали дъжд

Една нощ, към 11:30 вечерта, възрастна афро-американка стояла на края на магистралата на Алабама, опитвайки се да се държи под поройния дъжд и голямата буря. Колата й се развалила и тя отчаяно се нуждаела от някой, който да я закара. Почти прогизнала, тя решила да спре следващата кола. Млад бял мъж спрял да й помогне, което било почти нечувано през шейсетте години, изпълнени с конфликти. Мъжът я качил, закарал я на безопасно място и й помогнал да се качи в такси.
Тя изглежда много бързала, но си записала адреса му и му благодарила.
Минали седем дни и някой почукал на вратата на мъжа. За негова изненада, огромен цветен телевизор бил доставен в дома му. Имало специална бележка, закрепена към него. На нея пишело:
„Благодаря Ви много за това, че ми помогнахте на магистралата онази вечер. Дъждът беше намокрил не само дрехите, но и духа ми. И тогава се появихте Вие. Благодарение на Вас, успях да стигна до леглото на умиращия ми съпруг, точно преди да си отиде… Бог да ви благослови за това, че ми помогнахте и безкористно служите на другите.”
Искрено Ваша Г-жа Nat King Cole (* Nat King Cole – Известен американски джаз пианист).

014

Трети важен урок – Никога не забравяй тези, които служат

В дните, когато сладоледените мелби струваха много по-малко, едно десетгодишно момче влязло в бара на хотел и седнало на една маса. Сервитьорката му донесла чаша вода.
„Колко струва една мелба?”-попитало момченцето.
„Петдесет цента,” отговорила сервитьорката.
Малкото момченце извадило ръката от джоба си и започнало да брои монетите в нея.
„А колко струва една обикновена топка сладолед?” попитало то.
По това време много хора чакали за маса и сервитьорката започнала да става нетърпелива.
„Тридесет и пет цента”, малко грубичко му отговорила.
Момченцето отново преброило монетите си.
„Ще си взема обикновен сладолед”, казало то.
Сервитьорката донесла сладоледа, сложила сметката на масата и се отдалечила. Момченцето изяло сладоледа си, платило на касиера и си тръгнало…
Когато сервитьорката се върнала, започнала да бърше масата и внезапно се разплакала. На масата, поставени на чисто до празната чинийка от сладолед имало две монети от 5 цента и 5 пени (монети от един цент)…
Разбирате ли, той не могъл да си поръча мелба, защото трябвало да му останат достатъчно, за да остави бакшиш на сервитьорката…

Четвърти важен урок – Препятствията по пътя ни

В древни времена, един цар поставил огромен скален блок на главен път.
След това се скрил наблизо, за да наблюдава дали някой ще отмести скалата от пътя.
Минали някои от най-богатите царски търговци и придворни. И просто го заобикаляли… Много от тях гласно обвинявали царя за това, че не поддържа пътищата чисти, но никой нищо не направил, за да премести камъка извън пътя.
Тогава един селянин минал, носейки товар със зеленчуци. Наближавайки скалния блок, селянинът оставил на земята товара си и се опитал да избута камъка настрани от пътя. След много усилия и напъване, най-накрая успял. След като селянинът вдигнал товара си със зеленчуци, забелязал едно портмоне на мястото, където бил камъкът. Портмонето било пълно със златни монети и бележка от царя, на която пишело, че това злато е за този, който измести камъка от пътя. Селянинът научил нещо, което много от нас никога не разбират!
Всяко препятствие по пътя ни представлява възможност да подобрим текущата ситуация.

171

Пети важен урок – Да даваш, когато има значение…

Преди много години, когато работех като добровлолец в болница, се запознах с едно малко момиченце, на име Лиза, която страдаше от рядка и сериозна болест. Единственият й шанс да се възстанови, изглежда беше да й се прелее кръв от пет годишния й брат, който по някакво чудо беше оцелял след същата болест и беше развил необходимите антитела за борба с болестта.
Лекарят обясни ситуацията на малкия й брат и попита момченцето дали би се съгласило да даде кръв за сестра си.
Видях, че то се поколеба само за момент преди да си поеме дълбоко дъх и да каже, „Да ще го направя, ако това ще я спаси”.
Когато започна преливането, то лежеше в леглото до сестра си и се усмихваше, както всички нас, виждайки как цвета на лицето й се възвръща. После неговото личице пребледня и усмивката му изчезна.
Той погледна лекарят и попита с треперещ глас, „Веднага ли ще започна да умирам?”
Понеже било толкова малко, момченцето не разбрало добре доктора, когато му обяснявал за преливането. То си било помислило, че ще трябва да даде цялата кръв на сестра си, за да я спаси. И все пак се съгласило!“

Неизвестен автор

Статията е взета от тук!